Титли

1. Василевс (Император)
2. Василеопатер
3. Кесар
4. Севастократор
5. Кастрофилакс
6. Магистър (дипломат)
7. Протосеваст
8. Деспот


  На 11 май 330 г. Император Константин основава столицата на Източната Римска империя. Той определя самичък границите на града, който назовава в своя чест Константинопол. Съгласно легендата императорът очертал с копие върху земята разположението на бъдещите градски стени, които трябвало да се затворят в пръстен, включващ седемте хълма по бреговете на залива Златния рог и Мраморно море. Размерите на Константинопол, установени от императора, надхвърляли пет пъти територията не само на гръцкия град Византион, съществувал на това място от древни времена, но дори и на самия Рим.

  Мястото избрано за столица се оказва твърде сполучливо във военно, търговско и политичеко отношение. Константинопол се намирал на границата между Европа и Азия. Той господствал абсолютно над Черно море и Източното Средиземноморие. Значението му нараснало значително след като готите и вандалите разрушили Рим.

  Докато Западната Римска империя постепенно запада, източните провинции, получили вече нова столица, процъфтяват. Жизнеспособността на Източната Римска империя, окончателно отделена от Западната през 395 г., се обославя от редица причини. Преди всичко тук, за разлика от Запада, през античната епоха робовладелството не придобива голямо значение. С разпадането на робовладелския строй и с развитието на феотдалните отношения свободният колон бил прикрепен към земята, а властта на едрите земевладелци се увеличила още повече.

  Константинопол бил строен като църковен център със силна императорска власт и гъвкав управленчески апарат. Християнската религия, заменила езичеството, спомогнала за укрепването на властта на императора - той бил божият наместник на земята, оттук и неограничените му пълномощия.

  Източната Римска империя, която много по-късно започва да се нарича Византийска, заема обширни територии. В състава и влизат Балканският п-ов, Мала Азия, о-вите в Егейско море, Сирия, Палестина, Египет, о-вите Крит и Кипър, част от Месопотамия и Армения, отделни райони на Арабия и част от земите на Крим. Етническият състав на населението бил изключително разнообразен.

  По времето на Великото преселение на народите Византийската империя успяла да устои на всички сериозни заплахи. Боеспособността й се дължала главно на уникалното разположение на нейната столица. От този несравним център военните флоти на империята и нейните армии са могли да явяват неочаквано навсякъде и да действат в тила на противнкика, който би проникнал в средищните й провинции. От Константинопол империята можела да брани европейските си територии с войските събрани в Африка и Азия, възстановявайки лесно загубените терирории. Цариград бил не само политическо средище, но и сърцето, което разпращало кръв по всички части на Византия, извор на жизнените й сили.

  С основаването на Българската държава на Балканите, обаче, ситуацията значително се променила. Обединени с местното славянско население българите, които били потомствени войни и имали изключителни традиции в държавното управление, успели да установят господство на Балканите. То било най-осезаемо при цар Симеон Велики (889-927), който дори се самопровъзгласил за византийски император.Византийската империя в крайна сметка устояла и на тази заплаха и успяла през 1135г. да покори българската държава.

  Безспорно най-голямата трагедия в историята на Византия е превземането на Цариград от латинските рицари, предвождани от Балдуин, на 04.04.1204 г. Латините плячкосали целия град, нанасяйки огромни щети. Завоевателският им стремеж, обаче, много скоро бил възспрян от великия български цар Калоян, който на 05.04.1205г. край Одрин разгромил латинската армия, изтребвайки цвета на западноевропейското рицарство.Византийската империя, която през това време била разделена на 3 отделни владения(Епирско деспотство,Никейска империя и Трапезундска империя) продължило опитите за възвръщане контрола над своята столица Константинопол.